Системата за управление на трафика в Плевен (част 4): Ключовете и делото

Дотук в поредицатаСистемата е построена (част 3), работи, приета е. Сега идва частта, която колегите от бранша ще разпознаят веднага: поддръжката, чуждият човек с молба за ключовете и одитът, който реши, че 25 кадъра в секунда са нередност за половин милион лева.

Две години поддръжка

След приемането поддържах системата по договор две години. Освен захранването (за което вече знаете от трета част — рестарти, Telegram бот, 180 волта), инцидентите бяха основно от катастрофи. Стълб с LPR камера на 18 метра от кръстовище е точно на мястото, където някой заспал в три сутринта излиза от завоя. Ударен стълб означава изкривено рамо, скъсан кабел и камера, която не подлежи на възстановяване. До момента случаите са 7–8; заради тях не работят 10–12 камери и един цял шкаф.

Тук има нещо, което заслужава повече внимание, отколкото получава: при ПТП, което унищожи общинско оборудване за десетки хиляди левове, на практика никой не носи имуществена отговорност. Стълбът и камерата са общински, виновният е с „Гражданска отговорност“, а между двете стои процедура, която никой не е минавал докрай. При разширението това трябва да се реши.

Човекът с молбата за ключовете

Когато договорът ми изтече, поддръжката беше възложена на Виваком. Ще бъда откровен: Виваком е технологичен лидер и има много неща, които прави по-добре от всеки в страната. Поддръжката на LPR система с DSS Pro и сигнални детектори към светофари не е сред тях, защото просто никога не са правили такава — и на практика я превъзложиха.

С мен се свърза човек, работещ в национална СОТ фирма. Молбата му беше проста: да му предам ключовете за шкафовете и да му покажа как работи системата в сървърното. Не беше лош човек. Но не можех с леко сърце да предам високотехнологична система за милиони на фирма без нито един обучен за нея специалист. Уточнявам, както уточних и тогава: не говорех за собствен интерес — фирмата ми поддържа над 300 бизнес клиента и има работа за години напред. Говорех за риска за самата система.

Затова отказах да предам ключовете без официално искане от собственика — общината. Официално искане така и не дойде. Вместо това дойде телефонно обаждане.

Обаждането

Обади ми се заместник-кмет, с която се познаваме от години — поддържам оборудването на МДТ от 2011 г. Новината: срещу Община Плевен е стартирана процедура по проекта за финансова корекция от 25% върху договора за 1 930 000 лв. — тоест около 450 000 лв. — от одитния орган по програмата. Сигналът за нередност имаше номер, 17 страници и списък с констатации.

Прочетох материалите. Според одиторите проектът е изпълнен физически добре, което ме изпълни с гордост. Проблемът е документален: „фатални несъответствия“ между записаното в обществената поръчка и реално доставената техника. Това вече ми развали настроението, защото и аз участвах в писането на документацията. Ето най-важните претенции. В тях лъсва най-големият бич в тази държава — неграмотността и посредствеността. И иронията, че технически неук, но арогантен човек проверява високотехнологична система. По същество:

Дотук за юристите. Сега за нас.

Защо 25 fps не са по-малко от 60

Помните ли двете школи от първа част? Изискването „минимум 60 fps“ е писано за първата: камера стриймва към сървър, а софтуерът на сървъра търси табелата във всеки кадър. Там високият fps има смисъл — колкото повече кадри, толкова по-голям шанс да хванеш табелата в точния момент при висока скорост. При втората школа, каквато е Плевен, ANPR модулът е в камерата: тя сама детектира превозното средство, снима серия кадри с шатър 1/1000 s, избира най-добрия, чете номера и праща събитие. Записът на видеото е отделна функция със скромни 25 fps, защото служи за архив, не за разпознаване. Изискване от 60 fps за такъв запис означава единствено 2,4 пъти повече дисково пространство за същите 30 дни архив — заради което, между другото, изпълнителят е и вдигнал резолюцията на 9 MP, за да компенсира с качество на кадъра.

Тоест доставената камера не изпълнява буквата на изискването, но го надминава в пъти по същество. Одитът не се интересува от същество. Одитът има таблица с две колони и в едната пише 60, а в другата 25.

Защо 2,4 GHz не са по-малко от 3,4

Тази ми е любима. Спецификацията иска процесор с „мин. 3,4 GHz“, а доставеният i7-8700T е с базова честота 2,4 GHz. Това е шестядрен Coffee Lake с 12 нишки, 12 MB кеш и Turbo Boost до 4,0 GHz. Дори на базова честота шест ядра по 2,4 GHz са 14,4 GHz сумарна изчислителна мощност, без да броим нишките и turbo-то. За сравнение написах на одиторите, че Intel имат бюджетен Celeron с базова честота 3,4 GHz — с едно ядро. По логиката на таблицата той би бил „по-добър“ от i7-то и би минал проверката. Ако някой ден купите работна станция по този критерий, ще имате най-бързия калкулатор в общината.

А температурата: −50 срещу −55 °C. Разликата е между два каталога, не между два климата — камера, която работи при −50, ще работи във всяка плевенска нощ, откакто има метеорологични измервания. Но в спецификацията пише −55.

Моят отговор

Написах становище, което започваше с изречението, че не знам дали има смисъл да коментирам каквото и да е, защото очевидно става въпрос за заяждане: проверяващите видимо не се интересуват дали системата работи и в какво състояние е. Много по-важно е, че на някого му е изтекло свидетелството за съдимост с три дни, а камерата трябвало да е −55, а тя е −50. После все пак коментирах точка по точка. За кадрите, гигахерците и градусите написах това, което прочетохте по-горе, с една добавка: процента прочетени номера системата го брои сама, всеки ден, и е в базата — никой от проверяващите не го поиска. Останаха две точки:

• PoE 802.3af или 802.3at. Буквите не казват нищо, ако не е зададен бюджетът на мощност на порт и общо за комутатора. Индустриалните PFS4210/PFS4420 с двойно захранване покриват и двете, но в таблицата се търси буква, не ват.
• Декларацията за 10 години поддръжка. Производителят е Dahua и такава декларация се издава през дистрибутора за всеки проект. Че липсва лист в папката, не значи, че липсва поддръжка — значи, че липсва лист в папката.

Основната ми теза беше тази от трета част. Това не е видеонаблюдение на селски двор и не могат да се пишат спецификации на мрежова и наблюдателна техника без реален проект от производител. В света има три-четири производителя на такива решения от „А“ до „Я“ — камера, комутатор, рекордер, сървър, дори кабелът — и правилният подход е да се довериш на портфолиото на един от тях, защото той гарантира, че компонентите работят заедно. Иначе се стига дотам да се гадае −50 или −55 градуса и af или at са PoE комутаторите, а после да се проверява по същата гадаеща таблица.

Как трябваше да се провери. Една високотехнологична система се проверява по това, което произвежда. Тази произвежда числа всеки ден: преминали автомобили по ленти, прочетени номера, нощни кадри, преминавания на червено с времеви печат от сигналния детектор. Достатъчно е да се сравнят преминалите с прочетените за един месец и да се погледнат сто случайни нощни кадъра. Ако процентът е там, където производителят го обещава, системата е доставена. Ако не е — тогава има за какво да се спори. Никой не поиска нито едно число.

И завърших с това, което мисля и днес: разбирам, че проблемът е документален, а не технически, но не разбирам как с работеща модерна система вместо потупване по рамото получаваме упрек, все едно ѝ е трън в очите, че работи.

Вещото лице

Общината обжалва и съдът назначи вещо лице. Тук трябва да съм честен: вещото лице не беше специалист по такива системи — в България почти няма вещи лица с опит точно в такива системи. Затова го обучих. За около десет дни имахме десет срещи и двайсет телефонни разговора, в които разнищихме спецификациите буква по буква — коя камера какво прави, къде се разпознава номерът, защо 25 fps, какво значи Turbo Boost, защо −50 е достатъчно за Плевен — и минахме през въпросите, които щяха да му зададат в залата, за да знае какво отговаря и защо. В общината нямаше кой да води този разговор, а изпълнителят беше в Будапеща. Така се стигна до мен, човека, който преди месец отказваше да даде ключовете.

Общината спечели делото, и то така убедително, че решението дори не беше обжалвано. След делото поддръжката отново е при моята фирма. Така системата е при нас от 2020 г. до днес, с една двугодишна пауза, в която ключовете си стояха при мен.

Поуката за колегите, които пишат технически спецификации за обществени поръчки: всяко число, което сложите в таблица, един ден ще бъде сравнено с друго число от някой, който не знае какво означава. Пишете функционални изисквания („разпознава номера при 95% надеждност до 200 km/h“), не параметри на конкретен клас техника от 2016 г. Или, още по-добре — искайте проект от производител, преди да напишете каквото и да е.

А през 2025 г. телефонът пак звънна. Този път — за разширението.

Всички части от поредицата

1. Част 1: Мислех, че в Плевен такива камери никога няма да има — какво изобщо е LPR камера и защо не е „камера“
2. Част 2: Трасето „Франкенщайн“ — 15 километра оптика през реката, чужди тръби и десетки шахти
3. Част 3: Четири фирми и трите генерални пропуска, които едва не спряха проекта — светофарите, токът и контактната мрежа на тролеите
4. Част 4: Ключовете и делото — 25 срещу 60 fps, −50 срещу −55 градуса и 450 000 лева
5. Част 5: Разширението и капаните в него — 25 кръстовища, 233 камери и една карта, която лъже
6. Галерия: 65 снимки от строежа — изкопът, шахтите, шкафовете, вишката и сървърното, март–май 2021